Танго с Дявола

Не умея да танцувам...




Не успявам да вляза в ритъма ти
и краката ми са изранени от настъпване.
Както сърцето...
Ще постоя отстрани да те погледам,
докато завехнат раните.
После ще си тръгна...

Белотът е коварна игра

Прекомерното висене в блог.бг е опасно за вашето здраве!
Такова на Първа пък, си е силно рисково.

Чудя се, какво поражда нетърпимостта – прекаленото честолюбие или комплексите?
Па се почеша под забрадаката и си викам – „Я бягай да копаш, че компа нема а ти обърне градината – к`во ще береш есенес?”
Голямо триене падна нощес, за туй се чудя.
Сигурно е непонятно, но забавление някакво…
Не, бе! И на мен ми е идело да му извия врата на Алексалекс. Хеле като почне да вика, че съм бедна, щото ме мързи. АЗ – моля ви се!
НЕ , той не вика , че аз съм мързелива, а само - че бедните са мързеливи. И понеже съм бедна и мизерствам ропотно, приемам, че ме смята за мързелива, ма аз не съм, пък! Оф, обърках се и влязох в люцерната!
Как да не му извие врата човек! И на левичари обижда – тъй не му схванах теорията за либералната икономика. Щото нощес го изтриха. Той пак ще пише, де! И пак ще боде – който му се връзва!
И Вмир е за бой, знаете, няма да ви казвам защо – четете назад!
Него още не са го изтрили…
Аз лично за Алекс съм протестирала.
Пак протестирам!
И за Вмир бих протестирала, ако и да ме презира!
Щото всеки има право на мнение, и ако някой се чувства обиден – има си блог, да се защити!
Вярно е, че Алекс е пиперлия, но която мома не иска да я щипят, да не се хваща на хорото! /това мой го крада от бббб, а той няма блог и не може да се защити , да ме прощава!/

Търпимостта към чуждото мнение е първото, което човек учи в блога.
Второто, което разбира по-късно е, че най-интересното и ценно не е на Първа.

И за това е важно да има блог. Като анонимен не би могъл да следи онази, подводната златна вода и да плува в нея!



Ние, на село, дълбоки води нямаме. И развлечения, кой знае какви също. Вечер си гроги и лягаш с кокошките, като се стъмни. Само хашлаците се събират в хоремага да пият и играят карти. Шум и данадания до Минкината къща в горната маала, ама селото спи – хората са уморени и не им обръщат внимание. Ако там не продаваха и хляба, хич никой морен селянин не би се сблъскал с тях – ама друг магазин няма, та…

Белот отдавна не съм играла, да ви кажа!
Хубави спомени имам от тази игра. В института ни имаше двама картоиграчи от класа. Рядко играеха заедно, обикновено си мереха силите един срещу друг. Асен беше по-добрия, по-високия и определено по-красивия! Тъмнокос, със зелени очи – мъж мечта! Имаше страхотен мотор – спечелен на покер от сина на един прочут партиен Първенец. Играли, татювото си заложил и ключовете от мотора и загубил. През нощта охраната прибрала мотора естествено. Асен се записал за среща при бащата. Чакал, чакал, след месец оня го приел. С „Какво искаш?”го посрещнал. „Дойдох да ти кажа, че сина ти не може да играе покер!”- рекъл Асен и му хвърлил ключовете.
На другата заран моторът бил пред къщата на Асенови. Такава беше легендата…
Една вечер Жоро Хамса идва в стаята и пита играят ли ми се карти. Ма що - не! Дадено. Качваме се три етажа по-нагоре в тяхната стая и насреща ми -Асен.
Няма вече луди да играят покер с него, на аверите им писнало да губят на бридж и Сенси си търси партньори из общежитията. „Какво играеш?” – ме пита. „Белот” – сконфузвам се аз. „Сядай!” – маха примирено с ръка. Бихме ги с 27 на нула, до колкото помня. А аз се пръсках от гордост по шевовете!
След два дни в друго каре ме свалиха бързо на земята…
Разпределиха го във Варненско.
След време, когато случайно се видяхме с Хамса, стана дума за Асен и с тъга научих, че се е пропил.
А най-щастливият играч на белот, който познавам е Васко!
Васко играе на компа – оф лайн. С включен F8 – с открити карти. Стигнал е до 563 на 175 игри за него!
И вярва, че е велик играч…

Mistreated

Ароматът на града, разтворен из влагата във въздуха. Черното небе, без звезди – затъмнени от неона. Широк, окалян булевард, отиващ в нищото на тъмнината. Голите клони на тополите, сплели черна решетка, зад която светят прозорците на високите блокове. Като звезди. Загадъчни и мамещи. Чужди животи. Навярно щастливи. Mistreated. Китара. Соло.

Есен е името на любовта. Надежда, въпреки всичко. Копнеж. Някъде напред в тъмното луната ще се вижда. Където няма изкуствена светлина. Където няма чуждо щастие. Там всичко ще бъде истинско. В черното на края на булеварда.

Кой казва, че е цвета на мъката!?

Mistreated

Неделя не е ден за делба!

Не знам дали четеш, или просто минаваш. Тез дни за мен това няма значение. Регнат или анонимно – все ми е едно! Гласуващ, негласуващ – факт е, че си в блога. Щом влизаш в блогпространството все някъде си мярнал бюлетина номер 20 и името на кандидата Теодор Дечев!
Та – за неделята ми е думата. Денят на избора. Единият смисъл на названието е – не работя. Другият, който ми хрумна, докато си мислех какво да ти кажа, беше не…деля! Не се дели!

Аз знам, че си имаш твоя хралупка, в която ти е добре. Закътан си от дивия свят, в който живеем. Или си имаш твои си кошмари и страхове там. За което не казваш на никого.

Възможно е грозната жестокост на живота ни да ти е безразлична. Или да те устройва. Но се съмнявам – безсърдечните хора са на друго място!

Може вроденото ти благородство да те поставя над елементарната вулгарност на обществените отношения. Сигурно високия ти вкус се отвращава от плоската фабула на политическия ни театър!

Най-вероятно си обикновен, като правило тъжен човек, като мен. Разбрал, че идеалите са играчка за безскрупулни човечища, дневни караконджули, превръщащи надеждите ти в бодлива тел, с която оплитат ежедневието ти и после свиват, свиват, докато потече жаждата ти за слънце и щастие. Събират я в егоистичните си кофи, за да я вложат във високите тъмни дворци на измамно си величие. Където няма топлина. Дори и за тях. Но на тях не им трябва!

Те се страхуват от огъня! Огън ни трябва на нас! За да ни грее и топли. За да ни превърне отново в хора! Не – маса човеци, А – хора, които ползват огъня!

Не се дели! Стани в неделя и донеси своята съчка!

Заедно можем да запалим огън!